четвъртък, 31 декември 2009 г.

181. БЕЗ ЗВЕЗДНА СВЕТЛИНА СИ НИКОЙ! /31-ви януари/





Прозрението като гонг отеква.
Талантът дава огън, страст, горене!
Чрез него искам да спася човека
от зъбите на сили озверени!
Ще се подготвям. Музика ще пускам...
"Набуко" ще ме грабва, ще изчезвам...
Понесена от висшето изкуство,
ще търся себе си сред морски бездни.
И ще горя от страстите в "Аида",
родени насред древната пустиня.
Ще бъда и любов, и образ свиден,
библейска горест, болка, вик застинал...
Всесилно е изкуството! Велико!
То огнено ни води към Нирвана.
Без звездна светлина си просто никой!
Без звездна светлина си вик в капана!

31.01.1993, 20 ч.42 мин.

180. ТАКА ОТДАВНА ЧАКАМ!.../30-ти януари/


Нощта скимти. Най-сетне се разпада
на вик, на самота, на грехове.
За мен това не крие изненада.
Студът ѝ с вълчи стъпки вън снове.
Зловещата ѝ паплач се разбяга.
С легенди святостта ще се сроди -
за Ева и Адам, за древни саги,
които помнят първите следи.
Нощта скимти. Ужасно е студено!
И лед блести по мъртвите стени.
Ела, любов! Пали огньове в мене!
Спасителка на дните ми стани!
Ако сме двете, ще разтърсим мрака.
С небесна сила ще го провалим.
Ела, любов! Така отдавна чакам!
Ще ми помагаш занапред, нали?

30.01.1993, 22 ч.23 мин.

179. ОГНЕН ВДЪХНОВИТЕЛ /31- ви януари/



Недей да ме приемаш като чужда.
Наричай ме МОРЕ, НЕБЕ, ДЕТЕ.
От огнен вдъхновител имам нужда -
от рицар, чийто ореол расте.


МОРЕТО влюбено към теб ще гледа
и страстни стихове ще съчини.
Ще го напътстват Елвис, Моцарт, Фреди,
Висоцки, който срутваше стени.


НЕБЕТО нежен бриз ще те нарича
и птица Феникс ще ти подари.
За мен си Бог! Не е ли свръхлогично,
щом си творец на времена добри?


ДЕТЕТО, взряно в твоя мир, ще пита:
Кой ще огрява идващия ден?
Къде се крие любовта? - В звездите?
Или в жената с образ озарен?


Недей да ме приемаш като чужда.
Наричай ме МОРЕ, НЕБЕ, ДЕТЕ.
От огнен вдъхновител имам нужда -
чрез него любовта ми ще расте! 

31.01.1993, 19 ч.19 мин.

178. ПЪРВИ ДЕН НА НОВОРОДЕНАТА ГОДИНА /1-ви януари/


Със блеснал поглед слънцето наднича
в душата на копнежите иконни.
Лъчът, изпратен в нас от свят обичан,
огрява на пробуждането трона.
На първи януари всичко свети!
Небето златните врати отваря.
Земята буди древните завети.
Молитвен образ се яви в олтара.
Подви опашка страшната годзила.
Във рицари превръщат се звездите.
Бял вихър, зареден с неземна сила,
проклятията погва упорито.
На този ден се леят думи святи,
дошли от чудотворни небосводи.
Днес вижда се финалът на играта,
която някой свише ръководи.
За теб, любов, е празничната песен,
взривена от вселенските камбани!
Със благослов, от изгрева донесен,
в нас грейват висини богоизбрани!

1.01.2007, 11 ч.17 мин.

сряда, 30 декември 2009 г.

177. ПЪРВИ ИЗГРЕВ НА НОВАТА ГОДИНА /1-ви януари/




Безвремието ни настигна снощи
сред светлини, от радост полудели.
В далечните страни  не знаят още,
че тук стрелките на студа ме спрели.
На първи януари спиш спокойно,
а зад пердето розов миг наднича!
Животът вън, заченат в скотобойна,
на блеснал изгрев дрехата облича.
Домът на Авраам е странно светъл.
Лъчите се целуват в надпревара.
А чувствата - изригнали куплети-
в разнежено дете превръщат Сарра.
Вълшебството на този ден ще може
да вàе нашите съдби неземни.
Загърбили сме наглата безбожност
и следваме на времето подема.
Готови да докажем, че ни  има,
отключили сме свойта скрита сила.
Горим на клада грешки непростими
и гоним с поглед мислите унили.
Прочистването чудодейства  носи,
за ужас на прокобата стоглава.
А любовта - богиня златокоса,
слънца от нашия морал създава!

1.01.2007, 19ч.22 мин.
----
Авраам и Сарра, според Библията, са нашите
генетични пра-пра-родители.
--------

176. НАЗДРАВИЦА В НАВЕЧЕРИЕТО НА НОВА ГОДИНА... /31-ви декември/



Със благослов докосна ни безкраят.
Безсмъртие дариха ни звездите.
Пред теб новогодишно ще призная,
че фантастични трепети изпитвам.
И вече знам, любов, че ще пребъдем,
защото заревата не умират!
Омаяли сме сенките отвъдни,
които с глас смирен четат псалтири.
Очакват ни благословени дати! -
В деня за равносметка ти го казвам.
Годината с целувка ще изпратим,
загърбили червените прокази.
Прекрасно е да бъдеш лъч небесен
и смерч, готов смъртта да запокити.
С вълшебни добродетели да блеснеш,
прочиствайки за нов живот душите.
БЛАГОДАРЯ ТИ, СЛЪНЦЕ, ЧЕ ТЕ ИМА!
Виж как треперят снеговете лански.
Напук на завистите с мисли зимни,
нас ни опива влюбено шампанско!
Любов, наздраве! Тази нощ е наша!
Сред фойерверки две съдби се сливат.
Днес бъдещето вдига златна чаша
за синевата в нас, до болка жива!

31.12.2006, 8 ч.53 мин.
------

175. ИЗПРАЩАНЕ НА ГОДИНАТА /31-ви декември/



Зора зори...Притихнал е безкраят.
Най-странната година си отива.
Какво на любовта да пожелая? -
Да бъде преди всичко вечно жива!

Кармичното ѝ бреме да се срути.
Към нови хоризонти да ни води.
Да прати в ада всички клетви люти.
Да бъде изгрев в златни небосводи.

Да прави земните ни дни щастливи.
Да ни дарява с истини огряни.
Най-здрачната година си отива.
Най-слънчевото чувство ще остане!

31.12.1992, 6 ч.30 мин.

174. НАГЛЕДАХМЕ СЕ НА ГЕРОИ! /30-ти декември/


Ще смъкнем маската ви, кожодери!
Нали разбрахте, мними демократи? -
Душата ви, с характер свъх-наперен,
на съд небесен Бог ще я изпрати!
Ръмжат чакали - кокала си пазят.
Гласуват в парламента със досада.
Нагледахме се на герои празни,
измислящи лъжи, за да откраднат.
От днес, двуличници, сте развенчани.
Капан ви готвят идните години.
Светът ще ви освирка, ку-клукс-клани!
И тронът ви безславно ще се срине!

30.12.2006, 15 ч.

173. ЗАХВЪРЛЕНИ В СТАРЧЕСКИ ДОМ /30 -ти декември/


До капчица се чувствам изцедена.
Не тежък труд, а стресът е причина.
В дома за стари хора трийсет дена
не спрях за миг дори да си почина.
Видях живота им, до болка вкиснат.
Видях, как никой, никой не ги брани
от пагубния студ на Антихриста,
осъдил ги на мор и люти рани.
Да можех злия демон да загробя,
задето тъпче старци беззащитни!
Прати му, Господи, небесна глоба
и яростта възмездна на звездите!
Да знаят санитарките проклети -
очи в очи ще видят вихър бесен!
За всяко левче, от старица взето,
самият Страшен съд ще се намеси!

30.12.2006, 11 ч.16 мин.

172. БЕЛОВЛАСИ СЪДБИ /29-ти декември/


Написано по повод нерадостния живот на
болните и безпомощни стари хора, чиито тела
са жертва на опасните за плътта и за душата сили,
наречени ЗЯМИ. Това зло е ламята от приказките,
която изяжда златната ябълка, т.е. живота на човека.
--------------------------------------------------

Не би могъл да ги спасиш, любими!
Та те са много - толкова са много!
Безкрайно са сами и нараними,
проклинащи и старостта, и Бога.
Притиснати от тонове товари,
са в плен на мислите си беловласи.
Телата им са пълни с карми стари,
попречили, духът им да израсне.
Подритвани от разни важни гноми,
очакват спешна рицарска закрила.
С мечти разбити, сиви и бездомни,
от святата любов измолват сила.
Не би могъл да ги спасиш, защото,
са трупали в душите си прокоби.
Защото във плътта им властва злото,
което съска, жили и загробва.
Присъствието им отключва в мене
копнеж по свят, от техния различен,
където старостта е преродена
и може с висша обич да обичат.

29.12.2006, 23 ч.43 мин.

вторник, 29 декември 2009 г.

171. ГЛАДЪТ ПРОБУЖДА ОГНЕНИТЕ СИЛИ! /10-ти ноември/


Прокобата е хищница проклета,
преследваща без милост всяка святост.
Щом мерне пламъче на добродетел,
светкавично отваря паст зъбàта.
Прокобата напада всички гени.
С въже от змийска кожа ги опасва.
Превръща във градина овъглена
на детството цветенцата прекрасни.
Когато куча ярост ни удари,
не някой друг - прокобата я праща.
Жонглирайки на външността си с чара,
тя ловко скрива свойта същност страшна.
Прокобата, хитрувайки притворно,
в най-скъпите ни същества живее.
Със студ убива слънчевите хора,
а те се питат: "Правдата къде е?"
Прокобата със лакомùя жили,
обсебва ни със вълчи апетити.
Храната смърт ни носи, хора мили!
На "ти" е тя със болестите скрити.
Животът на плюснùците е рисков,

като живот на жалки наркомани.
Гладуването гените прочиства
и прави хората богоизбрани.
Гладът пробужда огнените сили,
в чиято клада всяко зло изгаря.
Гладувам ли, съм птица волнокрила,
а вярата ми е небесна вяра!

10.11.2006, 10 ч.

P.S. ЕДНО ПОЯСНЕНИЕ:
--------
Само ако в предишните си животи си натрупал в себе си
огромен потенциал от позитивно излъчване, днес би достигнал
до високите духовни нивà на Нирвана, използвайки метода

на здравословното гладуване. А това ще ти осигури
достъп до вселенското познание и ще ти даде ключ за
постоянното подмладяване на плътта.
Но за хората, които не са духовни, гладуването е опасно!

неделя, 27 декември 2009 г.

170. В НАЧАЛОТО БЕ БЛЯСЪК.../9-ти ноември/




Велик момент! Потръпват устни святи.
Две небеса в един безкрай се сливат.
Аз няма да съм вече непозната!
Ти няма да си в плен на самодиви!
Стаиха дъх най-злите урагани.
Хиените опашките подвиха.
Вдън-ада вълчите души са свряни.
Ръмжащият живот се сви утихнал.
Целувката ни вчера беше ключът

към днешното изригване на лава.
Неповторимият момент се случи -
голготският ти кръст ще разковавам!
Началото бе блясък съдбоносен!
Не е ли той най-здравата основа,
достойна свръхтоварите да носи?
Не сме ли с тебе ключът към Пандора?
Подгонили ужасните прокоби,

научихме се с мрака да се борим,
готови със замах да го загробим.
Не сме ли с тебе истини, изгряли
над обезверени и вгорчени мисли?
Ще озаптим със огън злите хали
и до стената гнома ще притиснем.
Затуй съм толкова щастлива, мили.

Затуй те галя с озареност тиха.
В безсмъртната любов е нашта сила
и в нейно име с теб сме смерч развихрен!

9.11.2004, 6 ч.48 мин.

169. ДОШЪЛ Е МОМЕНТЪТ.../7-ми ноември/


Не съм се излъгала - ти си орел,
от вятър величествен порива взел.
А погледът остър в далечни пространства е взрян.
Светът е стъписан пред твоята мощ
и гузно се свива характерът лош,
подобно мъниче, стресирано от великан.

Развихряй се смело! Просторът е твой!
Земята скрежù от духовен застой.
Недей да тъгуваш за твари, които пълзят!
Орловият полет е царствен, велик.
Възхùта той буди и радостен вик.
Отключва в душата копнежи по звездния свят.

Така съм щастлива, че вече летиш!
От дребните страсти далече си ти.
А аз прощъпулно размахвам след тебе крилца.
С хипноза ме тласкаш към синята вис,
където животът е истински чист,
където тайфуни ни учат на устрем сърцат.

Дошъл е моментът да порим с гърди
небето, което с любов ни роди.
Дали ще достигна до твоя божествен размах?
Кармично те следвах по дългия път.
Надвивах злъчта на света тесногръд.
И станах безстрашна! А някога нищо не бях!

7.11.2006, 6 ч.15 мин.

168. ПОРТРЕТЪТ НА ЖИВОТА /16-ти ноември/

---------------------------С ДЪЩЕРЯ МИ КАТО БЕБЕ--------------------

ЖИВОТЪТ е болка - дълбока и скрита,
или изкрещяна на нечий площад.

ЖИВОТЪТ потупва по рамо парите,
захвърлили в тиня суетник рогат.

ЖИВОТЪТ е царство на студ и покруса,
а стресът му в упор застрелва мечти.

ЖИВОТЪТ поднася отровите вкусно
и бизнес с човешкото здраве върти.

ЖИВОТЪТ в тъмница доброто заключва.
Садистите имат зелен светофар.

ЖИВОТЪТ превръща късмета ни в кучи.
Помага му демон, всевластен и стар.

ЖИВОТЪТ е вълк, самота и проказа.
Озъбени глутници дебнат в нощта.

ЖИВОТЪТ е стон на надежди напразни.
Фитили в душата му злобно свистят...

На фона на този живот сме родени.
ЛЮБОВ СВЕТЛОЛИКА ни води напред.

Блестят добродетели в нашите гени.
Копнежът в душата е страстен поет.

Ще гоним към бездна сторъките грижи.
Зората във нас мъдреци ще роди.

ДУХОВНАТА СИЛА най-ярко се вижда,
КОГАТО СЪЛЗИ СЕ ПРЕРАЖДАТ В ЗВЕЗДИ!

16.11.2006, 8 ч.55 мин.

събота, 26 декември 2009 г.

167. /проза/ ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА - от Мари Хигелс





ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА /Мари Хигелс/
/от стр.166/

5.

КАК СЕ РАЖДА И САМОУТВЪРЖДАВА  ЕДНА ГЕНИАЛНОСТ?

Когато се запозна с Мари Хигелс, синът на Золеар Скайлер мечтаеше да превземе университетския рубеж и да стане учен астроном и математик, покорител на впечатляващи научни открития. Силата на неговата подсъзнателна логика му даваше основание да вярва, че съвсем скоро ще бъде в състояние да овладее до прецизност знаците и новите закономерности на звездната карта. Той редовно се интересуваше от текущата информация, свързана с небесните тела, като с лекота изчисляваше разстоянията между тях. Но най-много се гордееше, че, притежавайки откривателска математическа мисъл на талантлив астроном, умееше много точно и безпогрешно да определя магнетичните характеристики на звездните гравитационни силови полета. Истинско удоволствие за всеки специалист в тази област бе, да изслушва подредените като в аптека логически съждения, установявайки, че те безпогрешно доказват хипотетичните идеи на младия учен. Предпочитанията на Тим бяха насочени към една от тези научни хипотези, в която влагаше особено голяма страст. Ето какво гласеше тя:

НАПЪЛНО ВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ЛОКАЛИЗИРА МЯСТОТО НА ЕНЕРГИЙНАТА СЯНКА НА ДАДЕНА ЗВЕЗДА, КОЯТО Е ИЗМЕСТЕНА ОТ ПЪРВОНАЧАЛНАТА СИ МАГНИТНА ОС СЛЕД ПРЕТЪРПЯН ГИГАНТСКИ КАТАКЛИЗЪМ.


След време в елитните научни среди ще гръмне и второто му откритие, изумително с категоричното си доказателство, рожба на внезапни прозрения и математически решения:

ЕНЕРГИЙНАТА СЯНКА НА ВСЯКА ПЛАНЕТА СЪЩО Е ПЛАНЕТА. КОЯТО СЕ НАМИРА В ДРУГО ИЗМЕРЕНИЕ.  ЖИВОТЪТ В НЕЯ ПРОТИЧА В ОБРАТНА ПОСОКА НА ПЪРВООБРАЗНОТО СИ РАЗВИТИЕ.

Третото голямо откритие на 28-годишния Тим Скайлер е особено революционно с твърдението си:

СВЕТЛИНАТА С НЕЙНИТЕ ФОТОНИ ПРИТЕЖАВА МОЛЕКУЛЯРНО-КРИСТАЛЕН СТРОЕЖ И МИСЛОВНА ДЕЙНОСТ.

Потомъкът на Золеар Гърка недоумяваше, а и нямаше как да разбере, от къде в мисловната му зона постъпва всичката тази информация, оформила неговите сензационни за 18-ти век открития. Информация толкова интересна и впечатляващо силна, че активизираше логическите му търсения денонощно. Той си даваше сметка, че смелите му твърдения, които бе доказал с цифри, графики и логика, граничеха със зоната на фантастиката. Но от друга страна изчисленията му категорично потвърждаваха, че въпросните открития са реално доказуеми. Просто се изискваше време и вяра в тях. Колкото до неговите следващи също толкова революционни идеи, той се нуждаеше от постоянство и настойчивост, за да ги облече в математическа категоричност.
И дойде денят, когато, обладан от последното си силно прозрение, взрян в току-що изписаните листове, Тим не можеше да повярва на очите си - резултатът на мащабния му едноседмичен труд бе направо смайващ. Изведнъж младият астроном се почувства като изхвърлен от пружина далече зад предела на спокойния му нрав. Започна дивашки да крещи, после го разтресе луд смях, докато правеше маймунски скокове из тясната си стаичка. А когато на вратата се показа Ямира, зяпнала пред тази животинска какафония, той я грабна и въвлече в ритмиката на нещо, подобно на танц. И имаше за какво да се радва нашият изследовател на космическото пространство. Гигантската важност за развитието на прогреса, която беше подредена в редици от цифри върху листовете на Тим, можеше обаче да бъде оценена по достойнство само от гениален ум, подобен на неговия. За по-обикновените хора  ще е достатъчно само да се цитира новото откритие на младия учен от Милисбърг в достъпния му вид:

НАЙ-ВАЖНАТА ПЛАНЕТА ОТ СЪЗВЕЗДИЕ СИРИУС - МЕРКУРИЕВА СЯНКА, ВЕЧЕ ИМА СВОИТЕ КООРДИНАТИ В ЗВЕЗДНИТЕ КАРТИ НА ЗЕМНАТА НАУКА!

По математически път Тим доказва точните координати на СЯНКАТА - така той нарича  планетата, на която сме даде кодираното название МЕРКУРИЕВА СЯНКА. От въпросния знаменателен ден нататък творческите възможности на младия гений пълноводно се отприщиха. Защото задръжките, идващи от консерватизма на разума му, поне за момента бяха преодоляни.
Ръката му автоматично и с голяма скорост изписваше купища листове с идеи, придружени от доказателствени формули и изчисления. А в следващия момент логиката му стремглаво се втурваше да ги разшифрова. Мисля, че е крайно време да уточним, от къде точно идваше тази чудовищна по значението си новаторска информация - неин източник бе пробуденото подсъзнание на Тим Скайлер. Целият поток от твърдения бе аргументиран с подробни математически анализи и изводи. От младия учен се искаше само едно - да повярва и да се довери на интуитивното си АЗ, което  го убеждаваше, че написаното познание си е негово. Защото то идва от инирмената му памет -паметта на подсъзнанието, която от своя страна е свързана с най-високото ниво на божествената светлина, с  центрове, разположени в човешката плът. Тази изключително мощна енергия на съзиданието се нарича  Нирвана.
Важно е да се знае, че НИРВАНА е седмото енергийно поле, разделено на стъпаловидни нива, което свързва подсъзнанието на човека с космоса. Тя е запечатала в себе си като на харт-диск великото вселенско познание и, когато се е активизирала в най-висшата си степен, човек съвсем реално ще  започне да проявява удивителни чудотворни способности, подобни на онези, описани от писателите-фантасти: възкресение на мъртва плът,  преместване на огромни тежести чрез визиране с очи, левитация, телепортиране, владеене на всички земни езици, изстрелване на лазерни лъчи от дланите и пръстите, и пр.

Влюбеният в звездите млад учен имаше за задача, да вземе най-важните си математически изследвания и твърдения, и да се яви пред университетския СЪВЕТ НА УЧЕНИТЕ- КОРИФЕИ, където да защити своето астрономическо откритие и да се превърне в най-младия професор в сферата, избрана от него.
За съжаление, го завъртя психически водовъртеж с неговите упорити битки между новаторството, към което го тласкаше интуицията и логическото мислене с неговата университетска консервативност. Разумът на младежа  понякога биваше притискан от тежестта на  негативните мисли и колебания, насочили жилото си срещу собствената му силно пробудена откривателска природа. Друг път Тим бързо се справяше с проблема на вътрешните си борби и терзания, но във въпросния ден той някак твърде лесно се поддаде на натиска. Разколеба се. Рязко започна да се противи на своя подсъзнателен глас, който упорито го убеждаваше, че до великите открития се стига с голяма лекота по пътя на интуицията, стига човек да има наследено от миналите си  животи огромно позитивно излъчване, което, живеещо в гените му, е закодирало в себе си цялото космическо познание.

/недовършено/

166. /проза/ ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА - от Мари Хигелс




ПРЕРОДЕВА В СВЕТЛИНА /Мари Хигелс/ - стр.166
/идва от стр.165/

4.

Бяха се изнизали много дни от първата им среща. Двамата живееха вече в един свой свят - пълен с копнеж, с мечти и с очаквания за едно бъдеще, все още неясно очертано в далечината, но много примамливо с неизречените си слънчеви обещания...
Зад пердето се прокрадна ранобуден слънчев лъч, който затанцува по лицето ѝ. Тя отвори очи и се усмихна, пронизана от сладостното усещане за чудо, дошло внезапно в нейния живот и преобразило до неузнаваемост мислите ѝ от снощи насам. Неизживяни до сега вълнения я накараха да притаи дъх в завивките си, продължавайки да се наслаждава на обхваналите я любовни тръпки, които сега я упойваха точно толкова силно, колкото и вчера - в миговете с Тим, преливащи от интимност през следобедната им разходка, проточила се до късно вечерта.
И, както по всичко си личеше, блаженството от спомена още дълго щеше да я носи върху разнежените си криле, ако, незнайно от къде не се появиха съмнения, които загризаха мисълта ѝ като гладни плъхове. Окончателно разсънена и разтревожена, любимката на всички в квартала, които копнееха да се наслаждават на преминаващото покрай тях всеки ден нейно  пъстроцветно очарование на юлска пеперуда, сега се сви на кълбо в завивките си. Беше сериозно объркана и не на шега разколебана в снощните си любовни усещания. Опита се логически да погледне на случилото се, но някои неща не можеше да си обясни. Например, защо така лесно прие предложението на Тим, да я съпроводи след лекциите до дома ѝ? Защо не направи нужната пауза на разумно колебание? Защо не прикри радостта си, а вместо това блесналият ѝ поглед доверчиво потъна в очите му, преди да прозвучи тихото ѝ "да"?... Светкавично отговори на неговата смутена покана за разходка. И защо избърза?...Сега  не можеше да да си го обясни. Как е възможно да е така неразумна и лекомислена!... Мисълта ѝ отново се върна към снощи...Беше като хипнотизирана, като обсебена от скрити желания. Все още чувстваше как страните ѝ издайнически пламтяха в оня миг на негласна откровеност - фактически си бе признала за вълненията, които я владееха през последните дни, откакто контактите им зачестиха.
Мари се сепна от грозно подозрение. Ами ако прекалено бързото ѝ съгласие ще го накара занапред да я приема като лесно достъпно момиче? Ако заради  снощната ѝ пламенна нежност, той реши, че трябва да я държи на дистанция? И сигурно ще е прав, щом толкова неразумно бързо се отзова на поканата му. Все пак той за нея бе един почти непознат мъж!...
Тази тирада от терзаещи въпроси я хвърляше от огъня на страстта в ледените води на разума и обратно. Но "феята, излъчваща любов", както Тим ще я нарича по-късно, не можеше да си представи колко се отдалечава от истината.
Ако тя можеше точно сега по някакъв вълшебен начин да надникне в душевния мир на чаровния студент по астрономия, щеше да види какъв пожар бушува там. Само ако знаеше какви разнежени фантазии го упойваха и караха коленете му да омекват от особен вид слабост, когато многократно си представяше нейната свенливост и звънливия ѝ смях, разпръснал звездички в следобедната тишина...
В ранобудните си днешни видения, подвластни на опияняването му през предишната вечер, той мислено я наричаше с всичките възможни нежни имена, извиращи от глъбините на чувствата му, които го бяха обсебили още там - при първата им среща през март под старата лиственица... Необикновеният ѝ чар го омайваше не с дни, а с часове. За него тя беше мечтаната принцеса от приказките, които така обичаше да чете и до днес.Виждаше я като малка палавница, в чието телце живее феята на доброто, раздаваща на света със завидна щедрост фонтани от красота и любов...
Напълно омагьосан от излъчването на Мари, втъкано в образа и в характера ѝ, Тим неочаквано бе отрезвен от неприятното усещане, че в това чудесно утро е сам - до болка сам. Страшна му се видя мисълта, че не може да усеща до себе си най-прекрасното създание, което някога се е раждало на Земята. Нямаше го теменуженият поглед, който галеше по неповторим начин със своята тайнственост и нежна меланхолия. Липсваха му тези очи, с тяхната замечтаност, с преклонението им пред красивия, но отровен розов олеандър от вчерашната разходка, който накара Мари да го погали, само защото Тим преди това го бе погледнал и възкликна  с възхищение. Днес, още с първите лъчи на зазоряването, младият мъж без насита извикваше пак и пак във въображението си точно онова нейно влюбено в цветята изражение, което силно го бе впечатлило. Сега то идваше като ореолно видение, което нямаше намерение да си отиде.

И, благодарение на това, че Тим тази сутрин изпращаше на Мари телепатичните си послания, пълни с възхищение и страст, тя най-неочаквано се почувства освободена от тежестта на своите утринни терзания. Все едно, че някакъв магьосник ги беше прогонил с вълшебния си полъх. Какво облекчение почувства тя изведнъж. В душата ѝ настъпи прелом. Тялото ѝ започна да се носи сред море от сладостни усещания, обладано от спомена за огъня на физическата им близост в парка. Отново и отново се връщаше към всеки миг от интимността, която в миговете на жарко очакване и двамата неистово желаеха. Преживяното разтърсваше сега тялото ѝ точно толкова взривно и замайващо, както там, сред горското им усамотение вчера.
Но нека се върнем малко по-рано. Веднага след лекциите, Мари усети, че близостта му властно обсебва и мислите, и вълненията ѝ. Може би това бе причината, която им внушаваше да удължават разходката си. До безкрайност се наслаждаваха на околната пролетна зеленина, водени от едно едничко желание - да са заедно, колкото може по-дълго.
И се започна с голямото лъкатушене по всички възможни пътеки, предлагащи на мечтателните им натури пролетни ухания, горска тишина, душевни трепети и огласящи покоя птичи трели. Вървяха и вървяха, увлечени от интереса си един към друг, който неумело прикриваха зад общи разговори от студентското им ежедневие. Издайническо смущение отвреме навреме караше думите им неловко да увисват във въздуха. Двусмислените паузи караха лицата им още по-силно да пламтят, както от вътрешно озарение, така и от незададените въпроси, които задължително владеят мислите на всеки влюбен.
Макар че бе започнало да се свечерява, двамата продължаваха да вървят уж безцелно, но всъщност, следвайки стъпките на интуицията си, която ги водеше към екстаза на новите им изживявания.Бяха изключително силно омаяни един от друг. Всичко в тях бе магнетично привличане, толкова мощно, че би могло да се разпадне само от разрушителните атаки на злонамерено извънземно противодействие - от нищо друго.
Избързал за момент напред, Тим с галантен жест освободи пътеката от преплетените клонки на два храста. И, както разсеяно разказваше нещо, рязко се спря, загледан назад в приближаващия нежен силует... Мари потърси лицето му с усмивка и замря - гърдите ѝ се разтуптяха. Беше странно напрегнат и пребледнял, с трескави очи, впил блясъка на  развълнуваната си мисъл в нейния премрежен поглед. Прочела копнеж и вълнение във всяка негова фибра, доловила инстинктивно  вцепенението му, тя не помръдваше и  премаля от очакване. Беше пламнал. Беше готов да я изпепели с  вихъра, който го жареше отвътре и правеше страстта му трудна за овладяване.
Тогава се случи онова, към което всяко младо тяло  се стреми. Мари се почувства уловена и привлечена от силните му ръце, които трескаво я притискаха. Тя нямаше време, а и не искаше да разбере какъв бе тоя луд водовъртеж, който я пое и зашемети. Беше се развихрил незрим тайфун, който я направи пленница  на мощния повик на плътта. Обезсилена, тя се остави в прегръдките на блаженството, напълно завладяна от пламенната тръпка на мъжкото желание. Не беше в състояние да се владее, нито да говори. Притисната до атлетическите му гърди, бегло ѝ се мярна, че той е истински гигант, а тя - мъничка като перце. Подчини се на усещането за безтегловност и безвремие. Околният покой се нарушаваше само от бурното им дишане и от излитащите откъслечни думи на нежност. Тревите,храстите, силуетите на дърветата, дори птиците - всичко наоколо благоговееше пред тяхното опиянение. Два нажежени до бяло копнежа, две притиснати до безпамет тела пулсираха от безумното желание да се слеят с вселенския огън. Озовали се извън пределите на реалността, преливаха от щастие и инстинктивно се стремяха да удължават мига, който носеше благословеното от природата себеотдаване.
Оставила се в ръцете на съдбата, Мари имаше усещането, че се е озовала в кратера на врящ вулкан. Владееше я един изригнал екстаз. Не чуваше нищо друго, освен бумтежа на сърцето му. А това я доведе до делириум. Светът се завъртя пред затворените ѝ очи. Топли вълни обладаха плътта ѝ, когато Тим започна лудо да я целува, неспособен повече да се владее.
Грабна я и, носейки безценния си товар, не осъзнаваше, че се е зъпътил към вихъра на плодоносната страст. Не спираше да я обсипва с трескави целувки, шепнейки безумни нежности, напрегнат до краен предел, с пламнало до неузнаваемост лице. Сгушена и отмаляла, подвластна на стихията, която сякаш разкъсваше влюбената ѝ същност, Мари се упойваше от великото усещане, че всеки миг ще се слее с необятното, с душата на самата любов. Толкова приятно я опияняваше близостта на пулсиращата мъжка плът, готова да я изпепели, че се отпусна, напълно изнемощяла, изтръпнала и подвластна на великото желание да стане негова.
Очевидно Тим бе доловил готовността ѝ, защото просто полудя от радост. Нов необуздан порив я заля с порой от целувки,с клетви за вярност и с пламенни думи за красивите ѝ женски форми. Насърчен от повика на покорните ѝ устни, способни да доведат до лудост всеки мъж с огнен темперамент, той напълно се остави да бъде повлечен от стихията.
След кулминацията, която укроти техните изпепеляващи желания, двамата влюбени още дълги часове се оставиха в плен на ласките и на нежните думи, жадно изпивайки миговете блаженство, без да успеят напълно да утолят събирания от дълго време в младите им тела копнеж...
И се заредиха дни, преливащи от лунни обяснения в любов, от клетви за вечна вярност, от планове за бъдещето и от мечти за един малък син, който трябваше да наследи рицарската осанка на баща си и тъмносините загадъчни очи на майка си. Трябваше да е благороден и силен като Тим, а нежно-поетичен като Мари и непременно с чувство за хумор като двамата. От сутрин до вечер, с приятно замъглени съзнания, те бълнуваха за живот, преизпълнен с радостни емоции и незаглъхващи ласки. В цялата околност на Милисбърг нямаше други като тях, които така пламенно и безрезервно да се обичат, слепи и глухи за фалшивия морал на света, който размахваше пред очите им своите дребнави грижи и забрани, своята завист, суета, алчност, лъжи, сплетни и грандомански претенции, облечени в диктаторските норми за поведение.

4.

Кой знае как би завършила историята на тези две, опиянени от близостта си, същества, ако за честите им срещи не беше научила майката на Тим - Ямира. Властна жена, която, водена от нечистоплътните съвети на ревността, се втурна да разрушава мечтите им със завиден замах. Защото, нека да вметнем, хора като нея не търпяха някой от семейното им обкръжение да бъде самостоятелен, влюбен и щастлив. Говорим за най-хитрата и деспотична майка, готова да даде мило и драго, за да не бъде пренебрегвана от своя единствен син. Коварният ѝ нрав бе в състояние да прилага всевъзможни позволени и непозволени средства, за да прикове щастливия младеж към скалата на нейния леден егоизъм.
Разбирайки, че приятелката на Тим е необикновено красиво и добро момиче, Ямира си състави бърз план за действие. За да получи, колкото може по-скоро първите резултати, майката-хиена прибягна до услугите на своята изключително гъвкава изобретателност, гарнирана с лъжи.
И не след дълго, пиесата започна да се играе по нейния сценарий.При всеки удобен повод, кога с помощта на уж случайни подмятания, кога чрез истерични сцени по повод измъчващи я  несъществуващи болести, Ямира се представяше пред чувствителния Тим едва ли не като една  очакваща своя край мъченица. Внушаваше му, че заради него е толкова самотна. Често му разказваше историята си...  Била останала рано вдовица и е трябвало да посвети на единственото си дете своята всеотдайност, обич, внимание, за да му осигури условия за сериозна научно-изследователска дейност по неговата специалност - астрономия. Никога не пропускаше да му натякне, че именно заради него се е лишила от личен живот, от приятели и от забавления в обществото. Тук е мястото да споменем, че Ямира наистина имаше съдба на самотна майка от шестнайсет години.
Мъжът ѝ, Золеар Гърка,който бе взел от свой американски роднина фамилията Скайлер, на 32 години се разболя от неизлечима болест. Твърде набързо си отиде, оставяйки 10-годишното си момче сираче. Роден в гръцкото село Голигрицо, недалеч от градчето Миана, този висок, слаб и леко прегърбен особняк имаше характер на полу-мечтател и полу-бохем.За него се знаеше,че най-много се гордее с едно свое прекрасно качество - да дава свобода на околните - на техните чувства, действия и творчески прозрения. Защото самият той винаги е чувствал животворна  нужда от това и винаги копнял за лична свобода, за да  изразява  с размах себе си като  творческа личност. Но, уви. Благодарение на властната си жена, никога не успя да се наслади истински на това свое изконно право.
Золеар имаше скитнически ген, вероятно наследен от някой пра-прародител трубадур. И може би той му бе внушил още на 17 години да се вслуша в свободолюбивия повик на кръвта си, да напусне своята красива родина и да се засели в загадъчната Северна Америка, за която се носеха какви ли не истории. И за негова голяма изненада, получи навреме щедър подарък от съдбата - на американска земя  го очакваше немного голямото наследство на негов покоен далечен роднина. От този неизвестен полу-грък, полу-американец получи две неща: от една страна начален капитал, за да пусне корени в новите земи и от друга - небесната си фамилия Скайлер /1/. Колкото до Тим, трябва да уточним, че той винаги е бил някак на дистанция от своя странен баща. Знаеше, че е писател по призвание и че обичал да обикаля околностите, събирайки сюжети за своите неиздадени книги. Но момчето не знаеше, че този романтично настроен мъж, воден от желание да избягва контактите си със своята деспотична жена, все гледаше да се усамоти, нахвърляйки на разни тетрадки откъси от чужди драми, които го бяха впечатлили при разговорите му със случайно срещнати по пътищата на живота или нарочно търсени страдалци.
Мъжът на Ямира изпитваше удоволствие да отприщва бента на своя вдъхновен творчески гений, без да се стреми към публичните изяви на утвърден писател.
В редките вечери пред семейната камина, вечери, които дълбоко се бяха врязали в паметта на Тим, бащата, полуизлегнат на голям люлеещ се стол, обичаше да чете пасажи от своите много колоритни откъм интересни преживявания чернови. В ония паметни вечери, пълни с писателски откровения, малкият беше особено впечатлен от блясъка в очите на Золеар Скайлер. Това бяха наистина необикновени очи. Понякога страстни, пълни с искряща жар, но най-често меланхолни, замъглени от спомена за нереализираните му мечти. Върху палитрата от незабравими детски спомени на Тим, най-отчетливо се беше запечатала една мимолетна, но вълнуваща сцена, говореща за силния магнетизъм между баща и син. Затова в съзнанието на вече израсналия Тим често се появява образът на Золеар именно от онази паметна вечер.Огрян от пламъците в камината, тъжният писател милва къдрокосата главица на своя притихнал син. А от глъбините на поетичната му душа се изтръгва красив глас, зареден с мъка, но и с вяра:
- Аз не пожелах да публикувам нито един ред от моите книги, момчето ми. Но знам, че ти някога ще станеш известен. ще четат книгите ти по цял свят. Нищо, че ще започнеш живота си, запътен в погрешна посока. Важното е, че след много- много години натрупаният в теб опит ще се излива върху страниците на важни за хората послания...

Малкият, още твърде неориентиран тогава, нямаше как да прозре в думите на своя баща-мечтател голямото пророчество за далечното бъдеще, закодирано в гените на съдбата му. Пък и първите творчески влечения на момчето, които вече владееха мислите и желанията му, щяха скоро да го тласнат твърде далеч от писателското поприще. Малко преди паметния разговор пред камината, Тим вече бе заявил на Ямира, че ще става математик. Другояче не би могло и да бъде, след като с лекота можеше да разшифрова решенията на прекалено сложни за неговата възраст математически плетеници.
А във въпросната есенна вечер, сгушен в скута на Золеар, синът му унесено се наслаждаваше на гласа, който го респектираше със своята нежна и дълбока мелодика. Притихнал под милувката на бащината мечта, Тим просто не беше дорасъл да вникне в смисъла на тяхното пророчество.
В интерес на истината, се налага да се намесим с едно уточнение. След двеста години нещата така ще се подредят, че по приумица на съдбата някогашното предсказание на Гърка ще се сбъднат дословно. Преминал през три прераждания и, черпейки мъдрост от житейските си университети, някогашният астроном-математик от Милисбърг  Тим Скайлер ще отключи подсъзнателните истини в себе си и ще започне по телепатичен път да ги диктува на преродената в България  Мари Хигелс. Чрез автоматично писане тя ще ги излива в повествования. И на бял свят ще излязат същите онези книги, за които бе пророкувал Золеар - книги, носещи послания за най-духовните хора на планетата.
--------------------
1. СКАЙ - от англ. = небе

/следва на стр.167/

петък, 25 декември 2009 г.

165. /проза/ ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА - от Мари Хигелс



"ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА /Мари Хигелс/ - стр.165
-------------------------
/идва  от стр.164/

3.

ПО СТЪПКИТЕ НА ЗАРЕВАТА, КОИТО СЕ ОБИЧАТ

ВАЖНА КОСМИЧЕСКА ЗАКОНОМЕРНОСТ:
"Общата светлина на двама, които си принадлежат и безрезервно си вярват, им отваря духовните очи, за да бъдат наясно с истината за своята любов. Така те ще разберат, че любовта им ще постигне окончателна победа над силите на мрака, силите, вледеняващи душите на хората чрез смъртоносния студ на омразата."
------------

Във вторник момичето, което имаше лъчи в очите си,  се възползва от паузата между две лекции по графика и живопис, за да изтича до парка срещу университета, изпитвайки неутолима жажда от глътка свеж въздух и усамотение.Все не успяваше да се адаптира към досадното ежедневие сред университетската аудитория, което някои от нейните колеги изпълваха с лекомислени крясъци, подмятания и одумки по адрес на кого ли не. Не можеше да им се сърди, че като живеят ден за ден, се дистанцират от понятия като "етичност" и "възвишени норми на поведение". Самият факт, че тя умееше да се самонаблюдава и да работи върху характера си, беше достатъчен, за да забележат въпросните зевзеци колко по-различна е от тях. И това, разбира се, просто издигна стена помежду им. Мари, без особено да се впечатлява от ироничните погледи на нарцисно настроените критикари и в желанието си да избегне постоянната глъч в почивките между лекциите,често се озоваваше на своята любима алея в парка отсреща, красива със своите зелени и бели пейки, алея, която бе запаметила всичките ѝ самотни разходки от две години насам.
През днешния ден, както винаги, нашата русокоса мечтателка , облегната на ствола на старата лиственица,за да се спаси от досадния мартенски дъжд, се наслаждаваше на обедната тишина. Хапваше разсеяно от импровизирания си сандвич, зареяла мисли в пространството. Мина половин час и, тъкмо когато се беше наканила да си тръгне на прибежки под дъжда, пред нея като изпод земята изникна един младеж. Беше млад мъж със самочувствие на безгрижен веселяк, който видимо си знаеше цената. Най-неочаквано за слисаното момиче, той изигра пантомимата "изтривам си обувките в бърсалката пред вратата и вежливо почуквам". После заговори. Тембърът му, преливаше от нежни нотки и кадифени нюанси, а това хипнотично я покори. Тя цялата блесна пред слънчевия сюрприз на съдбата и с удоволствие изслуша закачливите му импровизации.

- Моля да ме извините за нахалството, но навън вали, а аз съм един бездомен, отчаян и зиморничав старец. Ще бъдете ли така добра, да ми отстъпите половин подслон от Вашия въздушен дом?

Тя така спонтанно се разсмя на комичната му физиономия, че хиляди звънчета се разпиляха по тревите наоколо. Смутена от шумното си реагиране, Мари си наложи сериозност, като отговори закачливо:

- Но, моля Ви, заповядайте, влезте! Вашите сълзящи старчески очи изглеждат така болнави, че ме хваща страх, задето сте се измокрили до кости.И бих се самонапляскала, ако Ви откажа гостоприемството си.

Младежът светна,приятно изненадан от закачливата реакция, добре изиграна с грациозен реверанс.А звънкият глас на непознатата чаровница, която напоследък все гледаше да срещне по коридорите на университета, го заплени завинаги. Минаващите наблизо младежи неволно се бяха спрели, загледани с възторг в синеоката красавица, разцъфнала в своята непринудена веселост. А тя, щом усети прикованото в нея внимание, се нацупи и стана сериозна, умълчана. Гостът се възползва от настъпилата пауза и пъргаво извади обяда си, представяйки се набързо:

- Казвам се Тим и уча отсреща... - като кимна с глава в посока университета.После нехайно попита:

- А Вие?...Ще позволите ли да хапна в приятната Ви компания?...- но без да дочака отговор, той се нахвърли на закуско-обяда си с вълчи апетит.И изведнъж се сепна, поглеждайки смутеното ѝ лице. Очевидно гузен, че не е дочакал отговора ѝ, сконфузено промълви:

- Ами Вие защо не ми казахте как Ви наричат? - и продължи с палави пламъчета в очите.-
 Вярвам, че на грейналото Ви същество заслужено са дали небесно име.

- Мари Хигелс, моля. Ако Ви е приятно, приемете името на моето същество.

И двамата прихнаха едновременно. Но не толкова заради своята духовитост, колкото от нескритото удоволствие, че са се срещнали. Тим тайничко я разтлеждаше, като всячески се стремеше да не изглежда лаком.Затова започна едва-едва да отхапва от парчето млечен хляб със сирене. А Мари, дяволито усмихната, се удивляваше на внезапното му смущение, което той не успяваше да прикрие. Дори се усети, че неволно беше започнала да се любува на красивите му черти, мислейки си с тъга: "Какви божествени очи! Ясни и замечтани...Колко ли момичета е омайвал и изоставял? Сигурно поне няколко дузини го преследват..."
Новият ѝ познат, доловил в унесения ѝ поглед възхищение, се смути и се вторачи в сандвича си. По страните му плъзна издайнически огън и Мари го подкачи:

- Да не би да има в хляба Ви млечни буболечки, че така внимателно взехте да го обследвате? Или се е наканила да падне зъбната ви протеза, та това ви пречи да ме атакувате с нови въпроси?

Тим поде предизвикателството и, като я стрелна с весел поглед,профъфли:
- О, извинете! Пропуснах да Ви предупредя, че пред Вас се намира един тотално грохнал старец. А знаете ли какви поразии може да причини студът, ако нападне някой нещастен мозък, когато е влязъл във възрастта на голямото забравяне?

-Ами, мисля, че се досещам. Като си спомня как преди малко гледахте с празен поглед...Може би се чудехте кой Ви е откраднал думите?

Младежъп извика през смях в скоропоговорка:- Ха, така!
Ясна мисъл, силни времена.
Мътни спомени, паднали пера.

Доволни от срещата си, развеселени и забравили за смръщения дъждовен ден, двамата изтичаха към зелената ограда на университета, който, между другото, бе най-старият в щата. С положителност може да се каже, че 13-ти март 1802 година, вторник, се бе превърнал за тях в един съдбоносен ден, който с пролетните проблясъци на тяхното пълно с настроение и загадъчност запознанство, постави началото на една много дълга и красива любов, която ще победи времето и пространствата. Тази любов ще се преражда няколко пъти, стигайки до развръзката и до апогея си през далечния 21-ви век. Казвам апогей, защото инирмената ѝ мощ/1/  няма да има равна на себе си. Но това ще стене след като се изчистят двамата влюбени от натрупаните негативни енергии в тях, наследени от миналите им животи.

И ще се сбъдне казаното:
ЗАРЕВАТА НА МАРИ ХИГЕЛС И ТИМ СКАЙЛЕР СА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИ ДА БЪДАТ ЗАВИНАГИ ЗАЕДНО И ДА СЕ ОБИЧАТ ЗАНАПРЕД ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ВЕКОВЕ НА ЗЕМНОТО ЛЕТОБРОЕНЕ.
ТЕ ЩЕ МИНАТ ПРЕЗ ОГЪНЯ НА ЛЮБОВНАТА МЪКА И РАЗОЧАРОВАНИЯ, КАКТО И ПРЕЗ ТЕЖКИТЕ ДНИ НА РАЗТЪРСВАЩИ РАЗЛЪКИ, ДОКАТО ПРЕЧИСТЯТ ДНИТЕ СИ ОТ КАРМИ.
ЛЮБОВТА НА ДВАМАТА ЩЕ ДОКАЗВА, ЧЕ Е ВЕЧНА, ЗАЩОТО ВИНАГИ ЩЕ ВЪЗКРЪСВА ИЗПОД ПЕПЕЛТА НА ИНТРИГИТЕ, ДОКОСВАНА ОТ ЧУДОДЕЙНАТА СИЛА НА КОПНЕЖА - СЪЩИЯТ КОПНЕЖ, КОЙТО КАРА ДВЕ ИЗВИСЕНИ СЪЩНОСТИ ДА СЕ ОТКРИВАТ СРЕД ЗЕМНОТО МНОЖЕСТВО, МАГНЕТИЧНО ПРИВЛЕЧЕНИ ЕДИН КЪМ ДРУГ.
И ЩЕ ГРЕЯТ ЛИЦАТА НА МАРИ И ТИМ, ОЗАРЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО НА ТЯХНАТА НОВА И АПОГЕЙНА В ПРЕРАЖДАНИЯТА ИМ СРЕЩА.
И ЩЕ СЕ ОЗОВАТ СГУШЕНИ В КРАСОТАТА НА ПРИКАЗЕН ОАЗИС СРЕД ПУСТИНЯТА НА ЧОВЕШКИТЕ ВЗАИМООТВОШЕНИЯ НА 21-ВИ ВЕК.
И ЩЕ ОСТАНАТ НЕДОКОСНАТИ, КАКТО ОТ КАТАКЛИЗМИТЕ, НОСЕЩИ СМЪРТ, ТАКА И ОТ НАЖЕЖЕНИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ СЪБИТИЯ НА ЗЕМЯТА.

Обръщайки гръб на околната завист и суета, Мари и Тим ще заживеят на своя остров от светлина, завинаги победили нещастията. А в житейското им небе, озарено от лъчите на безсмъртието, ще се появи звезда - символ на новото начало. Блясъкът ѝ ще е отражение на тяхната всеотдайност.Звездата ще е плод на тяхната любов и ще се нарича Александър -детето, очаквано със затаен дъх от всички. Защото се знае колко съдбоносна е мисията му на Земята. Неговата светлина ще бъде живителен дъжд за обжарената действителност, напукана от суховеите на земните страдания.

И ЩЕДРО ЩЕ РАЗДАВА АЛЕКСАНДЪР БЛАГА, РОДЕНИ ОТ ДОБРОДЕТЕЛИТЕ МУ.
ЗА РАДОСТ НА СВОИТЕ РОДИТЕЛИ, ТОЙ ЗАЕДНО С ТЯХ ЩЕ УЧИ ОНЕПРАВДАНИТЕ КАК ДА РАСТАТ ДУХОВНО, ЗА ДА ПОБЕЖДАВАТ СМЪРТТА. СВЕТЛИНАТА НА ТРИМАТА ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПЪТЕВОДНО СИЯНИЕ, ПОСОЧВАЩО НА ХОРАТА ПОСОКАТА, КОЯТО ДА СЛЕДВАТ. ЗАЩОТО САМО ТЯ ТЯ ЩЕ ГИ ОТВЕДЕ ДО ХАРМОНИЯТА И ДО КРАСОТАТА НА ВСЕВЕЧНАТА ЛЮБОВ.

--------------------------
ГЛАСЪТ НА НЕРОДЕНИЯ

Макар невидим, майчице любима,
макар и нероден, гали ме с песни.
Обичам обичта ти, твойто име...
Недей да плачеш! Знам, не ти е лесно.
Но ти не си коя да е. Разбра ли?
Изтрий страните...Хайде, усмихни се!
Теб всички богове са те избрали,
да бъдеш кръст - и обруган, и хрисим.
Да бъдеш пратеница моя свидна.
За жадния да си море от обич.
На чакащия да речеш, че ида.
Над мъртвия да спуснеш лъч надгробен.
Празнувай, мамо - днеска и во века!
Излез от своята ковчежна стая.
Затуй, че страдаш, мъченице, нека
да те възлюби бога на Синая!

8 март, 1993, 10 ч.37 мин.
----
1."Инирмената ѝ мощ..." - ИНИРМА, това е божествената светлина в човешкото тяло, която може да прави невиждани и нечувани чудеса.

/следва на стр.166/

сряда, 23 декември 2009 г.

164./проза/ ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА - от Мари Хигелс





ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА /Мари Хигелс/ - стр.164
/идва от стр.124/

2.

И така - началото на голямото ми подсъзнателно пробуждане стана в моя роден Милисбърг, сгушил се доверчиво в прегръдките на икономически силната за времето си област Нимаями Гери, където романтиката и елементарното живуркане вървяха ръка за ръка. Църковното присъствие, подвластно на старите, но все още деспотични средновековни канони, се беше притаило навсякъде и във всичко, принуждавайки наивните хорица сляпо да вярват на задкулисните му твърдения за един безпощаден към грехопаденията им Бог. Това бяха години на измамно спокойствие, заредено с искри, които застрашават барутния погреб на живота. Години на затишие пред буря и на непроявен бунт срещу социалния гнет и несправедливостта, витаещи в пространството на 18-ти век. Само пътьом ще споменем за по-късните политически катаклизми и последвалите ги кръвопролития, които изстреляха човечеството към следващата ера - ерата станала символ на разгърналата се техническа мисъл и нейните гениални откривателства. Казвам пътьом, защото вашата официална история вече е посветила на въпросните мащабни събития предостатъчно страници.Мисля,че вече е време да си затворим за момент очите и да се пренесем сред обкръжението на конкретни събития, станали някога и продължаващи да стават днес-в света на безтегловните истини. Събития, започнали за мен от първия ден на поредното ми съществуване, което е свързано с една безлична стаичка в още по-безличвия на пръв поглед североамерикански град край река Могърс, за да стигнем след двеста години до далечния ден от бъдещото ми прераждане в малка България. Говорим за периода от сегашното ми съществуване,поставил чертата на равносметката между моите американски мечти и българското им реализиране.Искам да ви уверя,че в това четиво ще се срещнете не с абстрактни научни разсъждения върху отвлечени идеи, от които, по подобие на белите стихове, само авторът може да е наясно с неясното си послание.Чрез страниците на моя малък-голям разказ ще попаднете във водовъртежа на един действителен живот - живот с продължение във времето, живот, пълен с премеждия, с любов и с огнена всеотдайност. Това е животът на едно момиче от Милисбърг, притежавало някога необикновено силен дух, но слаби възможности да реализира себе си. Докато в днешната си реинкарнация, достигайки до необикновено мощен духовен потенциал, вече може да се радва на богатия урожай на своя труд, насочен към едно все по-мощно подсъзнателно пробуждане и, следователно, към доближаване до истините за живота на Земята.
Ето какво твърдят чрез биографията ми тези истини, мили земни събратя. Съдбата на всеки от нас не зависи само от генетичното маркиране на пътя ни. Тя е отражение и на взаимоотношенията ни със света. Тя е ехо на съвременните събития. Защото, както е известно, времето ражда личностите. А времето, оформило моята съдба в Милисбърг, лишавайки ме от майчини грижи, беше мащеха на по-будната част от моето съвремие. Когато съм се родила е било 8 септември 1779 година. Тогава ми се отвориха за пръв път очите за голямата истина, въпреки, че пердетата бяха тежки и успях да открехна само едно ъгълче от завесата, спираща слънчевите лъчи към моя свят.  Всички ние живеехме в епоха, бълваща катаклизми, за да погребе много напредничави умове чрез демонстративната гавра на властелините. Изгубени мечтатели потъваха насред високите вълни на своите утопии. И много от талантливите неудачници се гърчеха, смазвани от ураганните ветрове на завистта, на грандоманията и садизма - плод на уродливата действителност. А след години нещата щяха да стават все по-ужасни. Някъде сред мрачината на мъртвите плажове авантюристични младежи важно щяха да размахват акварелните си цапаници със самочувствието на Пикасо и да се обявяват за гении, прозрели закономерностите на утрешния ден, закономерности, уж заложени в основата на бездарията им. Именно тогава, когато вече се бях усетила като едно доста романтично момиче, бяха започнали да се оформят сюрреализма, кубизма и каквито се сетите още новоизлюпени течения в рисувалното изкуство. Но, взряно в дарбите си, онова поколение просто бе обърнало гръб на добродетелното съществуване.
Ето такова беше моето време - некадърно да роди каквато и да било духовна извисеност с  нейните дълбоки корени. И на всичкото отгоре то страдаше от фикс идеята по някакъв фантастичен начин да се телепортира оттатък христосовото хилядолетие. Защото се надяваше да изрови от пепелта му артефакти, които биха му помогнали законно да заклейми безбройните необясними феномени и чудодейни явления. Примерно един въпрос не му даваше мира -  само фикция на нечия фантазия ли са или реално съществуват хората-зарева с техните чудеса? Хората, за които се говореше под сурдинка, че били изпратени на Земята свише, за да разпространяват истината за сътворението на света и чрез въздействието им с потоци фотони върху спящото подсъзнание на човечеството,  да отключват духовното зрение на всички "слепи".
Моето мракобесно съвремие от 18-ти и от началните години на 19-ти век беше способно безцеремонно и цинично да отрича всяка истина, щом тя с космически силна  категоричност е тръгнала да  разобличава наглата му природа на масов лъжец и убиец на добродетели.
Завиждам на едно такова хладнокръвно отрицание. И дори ми идва да се поклоня дòземи пред неговото гордо самочувствие, което според себеподобните му, заслужава цялото злато на самозабравилата се инквизиторска върхушка. И най-ужасното бе, че същото това самочувствие се готвеше да властва още дълги години - непоклатимо в своята свещена простота.
Ето сред каква панорамна какафония трябваше да се родя и да обикна доста безличното си семейство, което, волю или неволю, се постара да ми осигури достатъчно ужасни и   изпепеляващи емоционални катаклизми, разтърсили из основи първите ми крехки житейски възприятия.До голяма степен това дължах на жената, чийто генетичен код бях наследила и която ми даде живот - майка ми Мери Сиркус. Ако съдим по чистотата на нравствените ѝ принципи и норми на поведение, тя беше светица. Защото сляпо следваше вътрешния си морален кодекс, а това я правеше силна, спокойна и внушаваща респект. Но иконната ѝ осанка продължи до момента, когато срещна един чаровен мъж и се влюби до оглупяване в него, абсолютно забравила  своите святи принципи. Горката ми майчица беше игнорирала най-важния факт от живота си - че има съпруг, доктор Морис Хигелс, баща на малкото ѝ русокосо момиченце - Мари.
И до ден днешен, макар изправена пред дистанцията на едно двестагодишно разстояние, се улавям, че в очите ми напират сълзи, щом в душата ми изплуват откъслечни мили спомени от тогава. Мъчно ми е, че моята чаровна с вътрешната си красота и красива с външния си чар майка, се провали. И от мой нравствен идол, тя се бе превърнала в истинска неудачница. Помня как се мяташе, хваната от здравата мрежа на безизходицата. Помня как гледаше апатично в една точка, без да усеща, че треперещите ми пръстчета изтриваха сълзите ѝ...Не след дълго, насред кълбото от кошмари и бичуващи съвестта ѝ  мисли, тя не можа да преживее моралното си падение и в един смръщен дъждоносен ден се обеси на таванския гредоред на нашата потънала в тъжни размисли къщица.Тогава бях твърде малка- едва седемгодишна, но много добре си спомням лицето на смъртта и синия език на майка ми, готов да извика пред уплашените ми очи:
- Животът е хубав, детето ми, но само, когато е чист! Ако го омърсиш, той ще си отмъсти и ще обжари съвестта ти с яростни пламъци.
Към тази завещана истина днес бих добавила натрапчивата мисъл, която още от тогава кънти в мен: "Не се мъчи да бъдеш по-силна от съдбата, за да не потънеш като камък в блатото на собственото си безсилие."
От това, че рано останах сираче и че бях свидетел на маминото самоубийство, моят характер, слава богу, не се изроди през годините. Въпреки жестокия удар, стоварил се върху най-крехката ми възраст и въпреки свръхчувствителната ми природа, виновна за това да преживявам хилядократно в бъдещето онзи ужасен катаклизъм, аз се оформих като доста волева личност. Не само съхраних себе си, а нещо повече - превърнах своя характер в двестагодишен дъб с дълбоки корени, устойчив на всякакви житейски бури. Благодарение на грижите, които полагах за баща ми, вечно пиян и разплакан по онова време на траур, станах устремена и силна, целенасочена и изключително търпелива. Ценях истината и ненавиждах лъжата, особено тази, която е способна да загроби искреността  и нравствената чистота между двама, живеещи под един покрив - покрива на взаимното уважение и любовта. А ако към духовния ми портрет добавите и щрихите на една поетична натура, ще го видите в почти завършен вид.
Днес, когато съм вече нов човек, стъпил върху генетиката си от онзи свой живот в Милисбърг, с положителност мога да кажа, че двете ми съдби са вложили в сегашния ми характер изключително ценни добродетели и гранитни морални устои. Затова винаги с благодарност се обръщам назад към Америка и благославям първите си стъпки в живота, без да се влияя от това,че хиляди километри са ме отдалечили от пространството на първите ми спомени.
Тягостната стая, в която отраснах и където малкото сираче бе принудено да опита горчивата сладост на гладуването и сладостта на горчивия хляб, все още ме кара да потръпвам от студ.Озовала се в предверието на юношеството,бях сляпа за реалността. Бях обсебена от фанатичното желание да се обграждам със свой собствен свят, пълен с лирика, с идилия и с красиви видения. Ето защо мъчително понасях шумните алкохолни оргии на овдовелия мой баща със съседа ни  Анистън. Гласовете им  нахално нахълтваха в тишината точно тогава, когато най-силно исках да избягам от грозните външни присъстния, от крясъците и от тяхното натрапничество. Иначе през деня, останех ли сама, обичах да се грижа за уюта на бялата ни къщичка, с нейната цветна градинка отпред.
Искате ли да ви запозная с красивите хризантеми, чиято свежест поддържах с усърдие, стигащо до боготворене? Не знам защо, но тези цветя винаги са ме настройвали към тъжни размисли и есенна меланхолия. Затова дори днес, след два века, все още усещам как са се вкоренили в чувствата ми, как ме разнежват ефирните им нюанси. Ще се опитам през дистанцията на времето да ви разчувствам, като ви поведа към смълчаните цветя сред лехите на моите възкръснали спомени от Милисбърг.
Вижте как е блеснала от росата на утринното пробуждане моята любимка - хризантемата, застанала до бялокаменната пътечка, от където трябва да минем. Забелязахте ли златистия ореол около усмихнатото ѝ присъствие? Ако тръгнете към нея, водени от лумнал възторг, тя ще го долови и ще ви подари не само милувката на своята тиха замечтаност, но и ще ви обясни телепатично, колко важно е да сте всеотдайни в любовта. И изведнъж ще усетите необясним порив, желание да я докоснете с пръстите на душата си. А в същото време всяка ваша фибра ще затрепти с вибрациите на химна, долетял от необятните пространства, за да възпее вселенската красота, която се е вселила в тихия мир на тези  облагородени земни създания - цветята на есента.
Иска ми се още да ви изненадвам. Какво ще кажете за онази там - бледорозовата есенна самотница, която по много странен начин умее чрез незримо докосване с вълшебната  пръчица на своя дух  да отмества камъка на отчаянието от нечии тъжни мисли и да изписва блаженство върху помръкналото  лице на копнежа...
Спрете за секунда... Вижте - точно зад вас кой излъчва непринуден смях на дете - една преди минути разцъфнала бледо-жълта палавница - това е октомврийската  роза, чиято пръскаща аромати същност, полюляна от закачливия вятър, току-що целуна ръката ви...
Завиждам на цветята, че така непринудено умеят, уж случайно, да поднасят очарованието си на всеки, към когото са проявили спонтанен интерес. И ако вие сте техният избраник, докосвайки се до слънчевото им присъствие, непременно ще почувствате как екстазно умее да гали и да ви поставя на пиедистал едно такова неземно красиво цъфтене.
В подобен миг на духовен делириум, ставайки подвластен на необяснимите върховни изживявания, които ви подаряват моите цветя, вие усещате, че сте влюбен, или, че поне сте готов да се влюбите незнайно в кого. Пределно ясно ми е, че най-копнежните ухания са очаровали и вас, както и мен, по време на разходките ни между цветните лехи, излъчващи упойващо вълшебство.
Не ме укорявайте, задето си позволих да ви отклоня от основната сюжетна линия на този разказ. Изкуших се да ви въведа в интимния свят на цветята, за да отключа вашата любов към красотата и хармонията, защото именно това е най-важното условие да бъдете щастлив, когато срещнете своята сродна душа. Внезапно ми се прииска да споделя с вас своите романтични уединения, заобиколена от разцъфналата действителност на скромното ми съществуване в Милисбърг. Защото моите срещи с цветята в живота са записани със златни букви в подсъзнателната ми зона за далечно запомняне. Те просто ме оформяха като личност, влюбена в неподправената красота и в незримата поезия наоколо. Ако искате да разберете още на кого дължа своята всеотдайност и перманентно желание да обичам, останете още малко с мен сред някогашните ми кътове за уединение...

Беше утро, целунато от първите лъчи на зората. Стоях там, при зеленината - изтръпнала и няма, в плен на своята самотност, омаяна от тишината, от тръпката на очакването, от гальовния контакг с розовата омара. Целият ми вътрешен мир се отразяваше в капчицата роса, която съзерцавах. Видях, как нежно я докосна един слънчев лъч и как тя се отдаде на внезапния си порив да се слее с влюбения му блясък. Видях и как се изпари. След горещите мигове на взаимност капката роса се превърна в... изчезване. Горката! Едва ли беше разбрала, колко опасно може да бъде страстното сливане на водата с огъня. Стоях, вцепенена от откритието си, което просто ме зашемети.Но въпреки отрезвителната мисъл, продължавах да се чувствам подвластна на красивите утринни трепети. Те ме държаха замаяна и безволева в магнетичната си прегръдка. Обърнах гръб на философските мисли, опитали се да обжарят душата ми със своите тъжни изводи. Стоях закована на мястото си, като под хипноза. Не смеех дори да дишам, за да не прогоня усещането за магия.
Точно тогава дойде един проблясък и си дадох сметка, че съм влюбена - влюбена съм за всички времена и безвремия в силно въздействащата, макар и невидима за очите красота! Боготворя блясъците на светлината, както в природата, така и в човешката душа. Нищо, че често пъти лъчите ѝ ми напомнят за съдбата на онази фатално влюбена в слънчевия лъч капчица роса.
Ето как околностите на Милисбърг ми позволяваха още от ранно детство да разшифровам езика на скритото очарование, което откривах и в покорството на тревата, и в устремената към висшите очарования душевност, и в мълчанието на отразяващите небесната шир тукашни езера.
 Днес вече ми е пределно ясно, че тогава, осмисляйки скритите послания на света, красотата на същия този свят извайваше моята душевност със замаха на великия Микеланджело. Затова не спирах страстно да се отдавам на миговете, пълни с красота, които пленяваха вътрешния ми мир. Водена от своето въображение, мислено бродех из сините кътове на неизвестни планети, с коренно различен релеф от земния. Виждах фантастични сияния, които трептят от нежност, готови да ми подарят посланията си. Сред тях се рееха в пространството розово-синкавите силуети на междузвездни танцьорки, които някак от самосебе си узнах, че се наричат КИЧИ. Всеки път, щом очите ми се задържаха на някоя от тях, тя, сякаш изтръгната от своя СОМАТИЧЕН  сън/1/, започваше ритмично да извива красивото си тяло, водена от буйни латино-ритми, или пристъпваща с балетни стъпки сред воали от облачета, извиращи от синевата наоколо. По странен начин чувах как танцуващото момиче ме зове към царството на своето изкуство. Ако знаете с колко жар ме увещаваше да отида в нейния свят,за да се откъсна поне за малко от сивотата на земната си обител. Искаше да забравя за кармичните си задължения, които ме натоварват с ежедневен труд, а често пъти и с меланхолия, идваща от спомена за мъртвата ми майка.
Разбира се, виденията ми изчезваха също толкова внезапно, колкото внезапно се появяваха. Но те винаги оставяха у мен усещането, че съм свързана с небесните танцьорки и че вече съм била в техния свят, туптяла съм с пулса на безгрижните им танци. Със сигурност знаех, че съм се родила на Земята, принудена от една задача - да изпълня своята поредна по важност мисия. Всичката цитирана по-горе информация я долавях някак интуитивно. Все още не знаех, че тя идва от пробуденото ми подсъзнание. И, колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че моите видения правилно ме напътстват в живота.
Годините се изнизваха. Бащата на някогашната Мари Хигелс беше стигнал почти до дъното на ямата, наречена пиянство. А момичето с лъчи в очите не преставаше да се обгражда със соматично оживяли образи и идилии, които започна да превръща в поезия. Наред с това, силните негативни моменти, родени от семейните сривове, все още продължаваха да извиват змийското си туловище в съзнанието на вече помъдрялото и рано стигнало до върховете на прозренията момиче. По ирония на съдбата, то бе останало все така вглъбено в мисълта си и силно в своята вглъбеност дете. Отстояваше себе си, въпреки тирадата на времето, която всячески се стремеше да го превърне в заоблен воденичен камък, както се случва с по-голямата част от хората. Мари тогава не си даваше сметка, колко силно нейната любвеобилност ще започне да въздейства върху вълчия нрав на околния свят...
И така, аз бях малка и безпомощна като есенно цвете, попарвано неведнъж от ноемврийските слани на тревогите. После се превърнах в момиче, с големи, излъчващи светлина очи, заключили в себе си тихата мечтателност на една самотност. Днес съм млада, но помъдряла жена, видяла танците на космоса отблизо, жена,  която никога не забравя, че е преди всичко друго лъч на надежда за онеправданите и отчаяните в живота, и че първите си уроци по вселенска мъдрост е получила там, където се е родила - под ласките на своята малка, колкото сива, толкова и прекрасна стаичка, наречена Земя.
В Милисбърг бях съвсем обикновено момиче, с неговите странности и стремеж към съвършенство. После се преродих в светлина. И започнах да живея по нов начин - дистанцирана от кармичните тежести на своето минало, достигайки духовните пространства на танцуващите кичи, една необятност, за която до сълзи съм копняла, откакто се помня. Днес от тук - от тишината на своята висина, ви изпращам посланията на тази книга. Не ги приемайте с недоверие, мили хора! Не ги горете на клада! Не ги сверявайте с неточните часовници на вашата измислена земна история! И ви обещавам, че ще  бъдете винаги добре дошли в прегръдките на светлината...


ТРУДЕН ИЗГРЕВ

Аз бях ритана. Бях плюта. Бях обругавана.
Видях къде е погребана любовта.
Видях къде е свърталището на разврата.
Държах в ръцете си трънения венец на равнодушието.
Бях пещера - куха и кънтяща от безсилие,
но преизпълнена със сърдечно туптене,
скрито в тишината на нейния мрак.
Сега ми е наредено да се превърна в меч -
мечът на възмездието.
Наредено ми е да се превърна и в милувка -
милувката на опрощението.
Да бъдеш светлина, е наказание.
Да бъдеш светлина, означава
да преглъщаш горчилката на чуждите съвести
и да мълчиш.
Защото нямаш право
да даваш голи обещания на очакванията край тебе.
Имаш право само на подадена за помощ десница.
Небесните дела са като хубавата глина -
тя се изпича бавно, за да бъде здрава.
Не укорявайте светлината,
че така трудно изгрява, хора!
Вашето равнодушие ѝ пречи.
Не завиждайте на светлината, хора!
Тя е закована в Ноев ковчег,
но ви изпраща своя бял гълъб - знак, че ви обича!

-------------------------------------------
1. СОМАТИЧЕН СЪН - подсъзнателен сън /сома = тяло, а енергийните центрове на подсъзнанието ни са разположени по цялото тяло/
/следва на стр.165/

163. ДО БОЛКА СВИДЕН /11-ти октомври/


Роден от мъдростта на самотата,
си стигнал на Нирвана до предела.
Не е ли любовта ни слънце свято,
с което висините са се слели?
Не ме ли позова телепатично
към върхове, с достойнство заредени?
Безмълвно ме научи да обичам,
повярвала в нетленните ти гени.
На всичкото отгоре ме закриляш,
тъй както се закриля крехко цвете,
заплашвано от студоносни сили
и удряно от зависти проклети.
ХВАЛА ТИ за доброто, Мухикане!
Затуй, че имаш рицарска нагласа.
Затуй, че можеш огнен меч да станеш,
подгонил мрака - леден и опасен!
Роден си с благослова на Темида,
огряла твоята неземна същност.
Не си ли оня лъч, до болка свиден,
чрез който светлината ме прегръща?

11.10.2006, 11 ч.40 мин.

162. КАКВО ВЕЩАЯТ МЕСЕЦИТЕ? /20-ти октомври/


.


ОКТОМВРИ е и разрив, и начало
НОЕМВРИ от самотност оскотя.
ДЕКЕМВРИ е пленен от дни скандални.

ЯНУАРИ мрази звездните цветя.
ФЕВРУАРИ удря с лед кармичен.
МАРТ е блясък в пролетни очи!
През АПРИЛ съдбата ни обича!
МАЙ във Фугите на Бах звучи!
ЮНИ е сърце с горещи длани!
ЮЛИ е копнеж с неземен глас!
АВГУСТ е олтар за любовта ни!
А СЕПТЕМВРИ е мъдрецът в нас!

20.10.2006, 18 ч.25 мин.
ОКТОМВРИ руши фалшивата любов или чрез пробудената в нас Венера 
дава начало на истинската ни любов с друг човек!
През ФЕВРУАРИ умират най-много фора на планетата!
МАЙ - ФУГИТЕ НА БАХ могат да разрушават  кармите,
 които искат да убият истинската любов!